Евгений Тодоров е известен телевизионен журналист, драматург и режисьор. И един

Евгений Тодоров  е прочут ефирен публицист, драматург и режисьор. И един от най-четените блогъри у нас.

Автор е на 11 книги, измежду които трансформиралата се в бестселър „ Особености на филибелийския темперамент “, „ Наръчник на носталгика “, „ Тайните писма до Бойко Борисов “ и романът „ Рекет “, претърпял три издания. Тодоров е създател и на неповторимата серия от пет документални книги " Запомнете Пловдив " – остарели истории, разказани от очевидци.

Действието в “ Сбогом, Америка, довиждане, Пловдив “ се развива в днешно време. В продължение единствено на три дни. Но върху него се наслагват мемоари за хора и събития от предходни десетилетия. В множеството случаи действителни, само че забравени.

Главният воин емигрира преди 40 години в Америка. Донко, избрал в миналото свободата, най-сетне се връща в родния си град. И стартира да търси живите си другари. Намира някои от тях и е благополучен. Дори се ражда концепцията да купи хотел „ Тримонциум “, в който в този момент е отседнал. И дружно да го ръководят. Донко е подготвен да възстановят всичко това, което е било обвързвано с младостта и с очакванията им.

“Да не мислите, че единствено ние желаеме да се върнем за малко в оня свят на 60-те. Не ни харесваше животът, нямахме толкоз неща, само че имахме очаквания, че светът ще стане по-добър, че ще покоряваме планета след планета, че ще намерим лекарство против рака всеки миг и повече няма да има заболявания. Че няма да се ненавиждаме, че светът ще прави обич, а не война, ще бъдем свободни – помните ли? “ – думи на основния воин в книгата.

Носталгията към предишното до един миг ги сплотява, само че скоро се оказва, че са се трансформирали необратимо. Променил се е и градът, трансформирал се е може би и светът.

“По-голямата част от облиците са действителни “, споделя Евгений Тодоров в “Артефир “. “Не са едно към едно, те са сборни. Но това са действителни филибелии с действителни прекарвания. Това е моето потомство, които бяхме млади през 60-те години и най-малко половината мечтаехме да станем нещо като американци.

Тогава неразрешеното, тайното, скритото, беше доста по-привлекателно. Сега младите не могат да си показват какво значи това – да търсиш музика и да не можеш да я намериш. 

Описал съм и пловдивския прозорец – това е Пловдивският панаир, когато ходехме да гледаме западните щандове, да миришем аромата на западните цигари. “

Разговора можете да чуете от звуковия файл.